Северна Америка

Ниагарския водопад

Google+ Pinterest LinkedIn Tumblr

Ниагарския водопад

Ниагара е група големи водопади на река Ниагара, в източната част на Северна Америка, на границата между САЩ и Канада. Състои се от три части: Подковата, Американски водопад и Брайдъл Вейл. Той е най-известният от всички водопади в света и най-голям в цяла Северна Америка. Според една от теориите, името му идва от ирокезките племена, живяли някога по тези места, а в превод означава „гръмотевични води“. Макар и не особено висок, водопада е много широк и една от най-вълнуващите туристически атракции. Ниагарския водопад е известен със своята красота, като в същото време е ценен източник на хидроелектрическа енергия и предизвикателен проект за опазване на околната среда. Интересното е, че се простира на територията на две държави и между градовете-близнаци Ниагара Фолс (САЩ) и Ниагара Фолс (Канада), и е популярна дестинация повече от столетия.

За по-красива и внушителна се смята канадската страна на водопада. Точно там Ниагара има форма на подкова и за това го прави толкова атрактивен. Оттам идва името му Подковата и е най-големия от тях. Формирал се е между езерата Ери и Онтарио, и в резултат от непрестанното въздействие на водата върху скалите, той се придвижва все повече към първоизточника си – езерото Ери. Канадската част на водопада има ширина около 800 метра, а тази, която е към Америка е около 300 метра. Височината му достига от 48 метра в Канада и до 51 метра в САЩ. Заради извивките на река Ниагара водопадът тече в посока от изток на запад, въпреки че течението на Великите езера е на изток към Атлантика.

Ниагарския водопад

Образуването на Ниагарския водопад е вследствие от Уисконсинското заледяване, което завършва преди около 10 000 години. Големите американски езера и река Ниагара, са резултат от тази последна континентална ледена кора, огромен ледник, пълзящ през региона от Източна Канада. Ледника преминава през местността като булдозер, смилайки скали и почви, премествайки и уголемявайки някои речни легла, за да образува езера. Смята се, че приблизително на мястото на днешния канал Уеланд в Канада, съществува древна долина, погребана под ледниковите наноси. След като ледът се разтапя, оттокът на горните Големи езера се превръща в днешната река Ниагара, която няма възможност да следва старата си, вече запълнена долина, така че намира най-ниския изход в трансформираната топография. С времето реката прорязва пролом през Ниагарската стена между езерата Ери и Онтарио. Процесът на ерозия оголва океански скали, много по-стари от геологически новите ледникови наноси. Образуват се три основни формации, които са видими в пролома, изрязан от река Ниагара

Първоначалния Ниагарски водопад се е намирал близо до днешния Люистън, но ерозията на кората е довела до изместването на няколко километра на юг. Точно над днешното място на водопада остров Гоут разделя течението на реката и отделя водопада Хорсшу на запад от Американския водопад и Бридъл Вейл на изток. Освен, че е много красив, Ниагарския водопад е ценен източник на хидроелектрическа енергия. Падащата от 54 метра водна маса задвижва мощни турбини, които произвеждат ток за близките щати – Онтарио (Канада) и Ню Йорк (САЩ).

Ниагарския водопад

Според исторически сведения и една от версиите, думата Ниагара идва от ирокезка дума, означаваща „гръмотевични води“. Първоначалните жители на областта са онгиара, ирокезко племе, наречено неутралните от френските заселници, които ги смятали за полезни в уреждането на спорове с други племена. Съществува известно противоречие за това, кои европейци са оставили първите писмени свидетелства за водопада. Местността е посетена от Самюел дьо Шамплен още през 1604 година, като членове от групата неговата група му докладвали за забележителния водопад, който той описва в дневниците си, но може би никога не е виждал. Някои споменават най-старото описание от първа ръка на финско-шведския естественик Пер Калм, записано по време на експедиция в района, в началото на 18 век. Повечето историци са съгласни, че отец Луи Енепен наблюдава и описва водопада много по-рано, през 1677 година, след като пътува в района с изследователя Рене Робер Кавелие дьо ла Сал. Енепен е и първият, описал водопада Сейнт Антъни в Минесота. Неговото твърдение, опровергано по-късно, че пътувал по река Мисисипи до Мексиканския залив, предизвика известни съмнения относно валидността на описанията и рисунките му на водопада Ниагара.

През 19 век туризма става популярен и към средата да века се превръща в основния поминък на областта. Нуждата от преминаване през река Ниагара, довежда до построяването на пешеходен мост през 1848 година, а след това – на висящия мост Ниагара на Чарлз Илън. През 1855 година е заменен от висящия мост Ниагара Фолс на Джон Огъстъс Рьоблинг. През 1886 година Лефърт Бък заменя моста на Рьоблинг със стоманена конструкция, която и днес се използва за преминаване на влакове през река Ниагара. Първият стоманен дъгов мост при водопада е завършен през 1897 година, който е известен днес като Мост на бързите водопади. По него минават автомобили, влакове и пешеходци между Канада и САЩ точно под водопада. През 1941 година Комисията по мостовете на водопада Ниагара завършва третото пресичане, в близост до водопада с моста Рейнбоу, използван за пешеходен и пътен трафик. Туризмът се разраства, особено след Първата Световна война, когато автомобилите значително улесняват достъпа до водопада. Историята на Ниагара през 20 век е свързана преди всичко с усилия да се използва енергията му за производство на електричество и с опити за контрол на бързото развитие на американския и канадския бряг, заплашващо да унищожи приодната красота на местността.

Ниагарския водопад

Огромната мощ на водопада отдавна е призната за потенциален източник на енергия. Първото известно усили за използване на водите е от 1759 година, когато Даниел Джонкернс строи малък канал над водопада, за да задвижва дъскорезницата си. Огъстъс и Питър Портър купуват местността и целия Американски водопад през 1805 година, от правителството на щата Ню Йорк и разширява първоначалния канал, за да осигурят хидравлична енергия за своята мелница и фабрика за щавене на кожи. През 1853 година е създадена Niagara Falls Hydraulic Power and Mining Company, която с времето изгражда канали, използвани за генериране на електричеството. През 1881 година под ръководството на Якоб Шьолкопф е произведен достатъчно силен постоянен ток, за да се освети както самия водопад, така и близкото село Ниагара Фолс.

Когато Никола Тесла, на когото по-късно е издигнат паметник в Ниагара Фолс, открива променливия ток, става възможен далечния пренос на електричество. Частни компании на канадския бряг също започват да използват енергията на водопада, като за целта наемат както местни, така и американски фирми. През 1906 година правителството на Онтарио поставя преноса на електричество под обществен контрол, разпределяйки енергията от Ниагара към различни части на тази провинция. Днес между 50% и 70% от дебита на реката е отклоняван чрез четири огромни тунела, започващи далеч нагоре по течението. Най-мощните водноелектрически централи на река Ниагара в наши дни са Сър Адам Бек 1 и 2 от канадската страна и Робърт Мозес Ниагара Пауър Плант и Люистън Пъмп Дженератинг Плант от американската страна.

Корабите могат да заобикалят водопада Ниагара, чрез канала Уеланд, който е реконструиран през 1960 година и е включен в Морския път Сейнт Лорънс. Морският път отклонява воден трафик от близкия Бъфало и довежда до упадък на тамошните металургични заводи и мелници, но нови индустрии процъфтяват в долината на река Ниагара с помощта на електричеството, произвеждано там.

Ниагарския водопад

Градовете-близнаци Ниагара Фолс в провинция Онтарио и щата Ню Йорк са свързани чрез трите моста. Близките международни летища Ниагара Фолс и Бъфало Ниагара са наречени на водопада, както и университета Ниагара, безброй местни предприятия и дори едно небесно тяло (астероидът 12382 Ниагара Фолс).

След като преселниците от Европа дошли в новия свят, те останали силно впечатлени от Ниагара, който бил нещо невиждано дотогава. Всеки искал да го види и измисляли най-различни по рода си щури подвизи, като преминаването по въже над водопада или спускане по течението с бъчва. През октомври 1829 година Сам Пач, който сам се нарича скачача-янки, скача във водопада Хорсшу и става първият известен човек, оживял след такъв скок. Това поставя началото на дълга традиция на подобни безсрасъдни опити. През 1901 година 63 годишната Ани Тейлър става първия човек, спуснал се по водите с буре. След като паднала в бездната се оказало, че възрастната жена е оцеляла като по чудо само с леки наранявания. От историческия скок на Тейлър 14 други хора се удавят или са тежко ранени. Оцелелите след такива номера са изправени пред съдебни обвинения и тежки глоби, тъй като спускането по водопада е незаконно. Илюзионистът Дейвид Копърфилд наскоро добавя името си в този списък, като успешно се спуска по водопада през 1990 година. Други смелчаци си поставят за цел да прекосят водопада. Като се започне с успешното преминаване на Жан Франсоа „Блонден“ Гравле през 1859 година. Американеца Матю Уеб , първият човек, преплувал Ла Манша, се удавя през 1883 година, след неуспешен опит да преплува през водовъртежите и бързеите под водопада. Посещението на водопада Ниагара в края на 19 век  е описано от Алеко Константинов в пътеписите му „До Чикаго и назад“. Посещението на водопада, още преди това се превърнал в голяма туристическа атракция и любимо място за младоженци, нарастващи рязко през 1953 година, след излизането на филма Ниагара, с главна роля Мерилин Монро. Притокът на туристи непрекъснато расте, като през 2009 година, посещенията на водопада надхвърлят 28 милиона души. На туристите се дават дъждобрани, които ги предпазват от водните пръски. Нощем водопада е осветен с разноцветни прожектори, а на посетителите се предлага разходка с корабче до самото подножие на водопада.

Има доста интересни факти за Ниагарския водопад. Ето някои от тях:                                                                               Части от холивудския филм „Карибски пирати“ са заснети там.

Ниагарския водопад не е най-големия водопад в света. Всъщност има около 500 водопада, които са по-високи.

Около 20% от питейната вода на САЩ минава през и над Ниагарския водопад.

Скоростта на падащата вода е 9 метра в секунда.

През 1800 година Ниагарския водопад е почти замръзнал. Водата е замръзнала толкова, че само малка струйка пада надолу по водопада.

През август 2012 година американския акробат Ник Валенда направи историческо преминаване над Ниагарския водопад по въже. Той преодолява 550 метра за близо 30 минути.

Със сигурност ще видите дъга, когато се намирате в канадската част на Ниагарския водопад. Ниагарския водопад е общото наименование на трите водопада, които се преливат на границата между САЩ и Канада – Подковата, Американския водопад и Воалът на невестата.

Pin It